На 20 октомври 1914 година в малкото тосканско село Кастело, близо до Флоренция, се ражда Марио Луци (Mario Luzi) – един от най-влиятелните италиански поети, писатели и есеисти на XX век. Неговото творчество и живот са не само отражение на личната му история, но и важна част от културния контекст на Италия и Европа през този период.

Марио Луци, считан за водеща фигура на тосканския херметизъм, започва да се занимава с литература по време на студентските си години, когато се записва в катедрата по литература във Флоренция през 1932 година. Този период е решаващ за него, тъй като той се запознава с херметичната католическа среда и завързва важни приятелства с личности като Бо, Парончи и Бигоняри. Заедно те основават списанието "Il Frontespizio", което става манифест на херметизма. Взаимодействието с представители на списанието "Solaria", сред които са Монтале, Виторино и Гада, също оказва влияние върху неговото творчество.

Дебютът на Луци в литературата идва през 1935 година с публикуването на поетичния му сборник "Ла барка". След като завършва с отличие литература на френски език, той за кратко преподава в Парма, преди да се премести в Рим, където работи за министерствата на образованието и културата. След сватбата си с любимата си Елена през 1942 година, той временно прекратява работата си и живее в долината Арно до края на Втората световна война. През 1945 година се завръща във Флоренция, където публикува произведения, които го утвърдиха като велик поет на национално и европейско ниво.

През 80-те години на миналия век Луци получава заслужени награди и признания, включително престижната награда "Монтале" през 1985 година и наградата "Фелтрини" от Академията на Линчей в Рим. Той остава активен и в напреднала възраст, продължавайки да пише и публикува. През 2004 година, по случай 90-ия си рожден ден, е назначен за почетен сенатор от тогавашния президент на Републиката Карло Азеглио Чиампи. Луци умира във Флоренция през следващата година и днес почива сред великите в църквата "Санта Кроче".

Творчеството на Марио Луци е обширно и разнообразно. Някои от основните му произведения включват "Ла барка", "Нощно идване", "Тост", "Готически тетрадки", "Плодове на пустинята", "От дъното на полетата", "Чест на истината", "В магмата", "На невидимите основи" и "На огъня на спора".

Критиците обикновено разделят поетиката на Луци на три основни фази. Първата фаза обхваща произведенията от 30-те и 40-те години, когато той е под влияние на френските символисти. Втората фаза е по-скоро насочена към теми на тревога и мизерия, докато третата фаза, свързана с пълната му зрялост, е по-прозаична и изразява носталгия и тъга за отминалата младост.